Проф. д-р Христо Огнянов е активен деец на българската политическа емиграция след Втората световна война, талантлив публицист и поет, един от основателите на Българското академично дрежество „Д-р Петър Берон“, награждаван лично от Папа Йоан Павел ІІ.
Роден е на 29 декември 1911 г. в с. Тресонче, Дебърско (днешна Република Македония), от корен, дал известни зографи и строители. Майка му остава рано вдовица, но успява да отгледа и възпита двамата си сина в духа на християнските добродетели.
![]() |
| Христо Огнянов |
По-големият, Борис, завършва в София архитектура и взема под своя закрила брат си. Така, 15-годишен, Христо попада в столицата и след като завършва средното си образование, става студент по право и държавностопански науки в Софийския университет. Успоредно с това открива в себе си поетични заложби и на 27 години вече издава първата си стихосбирка „Южни ветрове“. Става редактор на в. „Зора“ и негов кореспондент в Берлин, където го заварва войната. Тогава получава покана от Загреб, с която отседналият там Иван Михайлов желае Христо да му бъде преводач и посредник в тайните му контакти с германски официални лица. Заедно със съпругата си Маргарита, завършила българска филология и философия, Христо заминава за Хърватско, като журналистическата карта му спестява някои подозрения за целта на визитата. Двете семейства заживяват заедно във вила, предоставена на известния изгнаник.
За свое огромно учудване Христо разбира, че Иван Михайлов е определил брат му за отговорник на един от формираните по негова инициатива доброволчески отряди в услуга на немските части в Южна Македония, а той през живота си не е държал оръжие. Така животът на талантливия архитект, смятащ, че изпълнява патриотичния си дълг, вече е обречен. Когато в началото на септември 1944 г. Михайлов тайно пристига в София за една вечер, на път за Скопие, Христо иска разрешение да вземе жена си, която по това време гостува при своите родители. Михайлов му отговаря, че единствено жена му Менча би могла да води комитски живот. Последвалите събития стават причина Христо повече да не се види с жена си Маргарита.
Христо присъства заедно с Куртев, Настев, Дрангов, Аврамов и Цилев като секретар и преводач на Михайлов и при предварително обречените на неуспех разговори за съставяне на македонско правителство под немски протекторат. Следва оттегляне към Австрия, по време на което Христо пътува във военен камион. Специализира право в гр. Инсбрук, където се запознава с Инге – негова бъдеща съпруга и верен помощник и съратник в живота.
Отново откликва на повика на Иван Михайлов, вече установил се в Рим, да помага в събирането на материали за спомените му. Като журналист той е допуснат до архивите на Папския източен институт, където открива ценни исторически материали по Македонския въпрос, част от които разработва сам. По-късно ще констатира, че Михайлов е правил публикации по тях от свое име. Между двамата започват да прескачат искри, още повече, че Христо, който не получава никакво възнаграждение, в един момент привършва парите си.
Все пак това не е загубено време, защото написва два поетични цикъла, от които вторият, известните „Асизки сонети“, е отличен с награда от Ватикана. Като член на мюнхенската редакция на Радио „Свободна Европа“ Христо е сред трубадурите на свободното слово. Праща редовно материали за в. „Македонска трибуна“, както и за кратко просъществувалите мадридски емисии на Борислав Иванов.
Той е един от главните инициатори след Христо Попов, които осъществяват учредяването на Българското академично дружество „Д-р Петър Берон“ в Германия на 23 май 1965 г. Целта му е да спечели съдействието на всички просветени българи-изгнаници, които познават българската история и култура и биха могли да направят разработки в тази сфера на високо научно равнище на чужд език или да подпомогнат материално публикуването на такива проучвания. Участниците в това родолюбиво дело не получават никакви дивиденти, напротив – харчат лични пари. По този повод Христо е казал: „Ние знаехме, че нашего брата – българският емигрант, не е склонен да дава пари за книги и публикации, а онези от нас, които могат и знаят да пишат по въпросите на историята и науката, предпочитаха да влагат времето си в нещо по-доходно, а не в писане на статии и изнасяне на реферати безплатно за публиката“.
Резултатът от дейността на дружеството са стойностни научни трудове, чрез които се популяризират в чужбина имената на д-р Петър Берон, Св. Климент Охридски, братята просветители Св.св. Кирил и Методий, Пенчо Славейков, д-р Кръстю Кръстев, както и разработки върху старобългарската литература, независимостта на България, Търновската конституция и пр. Последната му изява е на 7 април 1981 г. в залата на Баварската академия на науките. Главен говорител е Стефан Попов, чиито антикомунистически изследвания станаха известни у нас едва след промените. Сред присъстващите са бившият председател на Мюнхенската академия д-р Ханс Рауфбах, кметът на града и много известни немски учени. Научният принос на сдружението е събран в два тома на немски език с над 1000 страници. Основна заслуга в издаването и финансирането им има семейството Христо и Инге Огнянови.
Патриотичната инициатива, на която редица наши емигранти са посветили време и средства, не получава одобрението на Иван Михайлов. На 22 май 1971 г., със съдействието на Христо Анастасов, Българското академично дружество провежда сбирка в гр. Сейнт Луис, щата Мисури, по случай 100 години от смъртта на своя патрон. Присъстват известни учени и някои активисти на Македонската патриотична организация (МПО). Михайлов решава, че това е грубо нарушение на нареждането му негови хора да не участват в мероприятия, организирани от други емигрантски групи. Той строго предупреждава, че не трябва да се допускат втори път подобни неща.
Работи в радиата „Гласът на Америка“ и „Свободна Европа“. Папа Йоан Павел II го благославя и му връчва папска грамота. Носител е на Златен медал и диплом от Международната академия на изкуствата в Париж. Пише книгите: „Южни ветрове” (стихове, 1936), „Пътешествие” (стихове, 1954), „Превъплъщения” (стихове, 1978, 1996), „Асизки сонети” (1992), „Български исторически календар” (1995), „Пътешествие” (стихове, 1995) и др.
Христо Огнянов умира на 26 февруари 1997 г. в гр. Залцбург, Австрия. Докато е жив, той отхвърля тезата за съществуването на македонски език и македонска нация!
За поетесата емигрантка Жени Заимова, Христо Огнянов е доказателство, че „и българинът може да бъде световна личност“. Една година преди смъртта си, през 2004 г., тя му посвещава последната си поетична изповед „Мост над океана“.
ХРИСТО ОГНЯНОВ - ЗЕМЯ
Колко пъти дедите ни тъмни
са препускали бесни коне
и са мятали копия - мълнии
след врага в това ширно поле!
А сега е тъй пусто и глухо .
Непробудно спят златни нивя.
Само вятър прохладен подухва
и разнася тревожни слова:
- Ти разбираш езика на свода
и на слънцето вечния ход,
довери ми, кога пак ще дойдат
дни честити за тоя народ?
Тя мълчи. Светнал звездният купол
лей злато върху нейната гръд,
дето жадно събира и трупа
и живот, и надежди, и смърт.
