След бруталната декларация за безусловна капитулация, легендата за геноцида започва да се разпространява с повишено усърдие. След края на Втората световна война, от няколко затворени при съюзниците германски подсъдими са изтръгнати многобройни заявления за документално потвърждаване на обвиненията за постепенно преминаване към политика на изтребление на европейските евреи след началото на войната между Германия и Съветския съюз от юни 1941 г. Много от тези така наречени ключови твърдения се появяват в книгата на Леон Поляков (Léon Poliakov) и Йозеф Вулф (Josef Wulf) „Das Dritte Reich und die Juden: Dokumente und Aufsätze“ („The Третия райх и евреите: документи и статии“, Берлин, 1955 ). Поляков е директор на Центъра за документация „Juive Contemporaine“ в Париж, открит от Айзък Шнеерсон (Isaac Schneersohn) през 1943 г., по време на германската окупация. През 1944 г. временният френски президент Шарл де Гол предоставя на Центъра картотека на германското посолство в Париж. Неговата колекция от материали за германската политика към евреите в периода 1933-1945 г. е по-обширна, отколкото всяка друга - включително и от тази на Центъра за документация на нацистките престъпления в Хайфа и аналогичната библиотека Алберт Винер в Лондон.
Най-известният ключов „документ“ е заявлението на Дитер Вислицени, направено на 18 ноември 1946 г. в затвора в контролираната от комунистите Братислава. Вислицени, който е бил журналист преди да отиде на работа в полицията е асистент на Адолф Айхман в еврейския отдел на Главна дирекция на Държавна сигурност, след което е назначаван в Словакия. По време на задържането си Вислицени стига до нервно изтощение и до неговата екзекуция изпада в неконтролируеми пристъпи на плач в продължение на часове.
Заявлението на Вислицени започва достатъчно убедително. В него се уточнява, че райхсфюрерът от СС Хайнрих Химлер е пламенен защитник на еврейската емиграция. В периода от март 1938 г. до януари 1939 г. германците са убедили над 100 хиляди евреи да напуснат Австрия. Впоследствие тази цифра достига 222 000 от общо 280 000 австрийски евреи. Специалният Институт за еврейската емиграция в Прага дава забележителни резултати за периода след март 1939 г. и заключава окончателната емиграция на числото 260 000 евреи.
Точките, изложени по-горе не предизвикват съмнение, но те са последвани и от коментар – уж на Вислицени - че през 1939 г. войната с Полша добавя повече от 3 милиона евреи в германската сфера на влияние. Това е голяма статистическа грешка за всеки експерт по европейското еврейство. В частта от Полша, която е окупирана от Русия има повече от 1 млн. и 130 хиляди евреи и цифра над три милиона е малко вероятно да бъде истинска - дори за цялата предвоенна Полша. Смята се, че преди войната от Полша емигрирали 500 000 евреи. Преброяването в Полша от 1931 г. установява, че броят на полските евреи е 2732600 души (Reitlinger, „Die Endlösung“, Берлин, 1956 г., стр. 36). Освен това през 1939 г. най-малко 250 000 евреи са евакуирани от западна Полша в съветската окупационна зона. Ако извадим 1 880 000 от 2 732 600 и отчитайки естествения прираст на еврейското население, броя на полските евреи под германски контрол в края на 1939 г. едва е достигал 1,1 милиона души („Gutachten des Instituts für Zeitgeschichte“, Мюнхен, 1958 г., стр. 80).
Заявлението на Вислицени подчертава и факта, че емиграцията на евреи от териториите, заети от Германия продължава и след началото на войната. Типичен пример е емиграцията на евреите от Данциг през Румъния и Турция през септември 1940 г. Идеята на Химлер и Айхман за преселване на евреите в Мадагаскар са взели от поляците. През 1937 г. те изпращат до Мадагаскар експедицията на Михал Лепецки
(Michal Lepecki), който е придружаван от еврейски участници. Теодор Херцел (Theodor Herzl) - основателят на ционизма, също счита Мадагаскар за добра основа за евентуална бъдеща еврейска държава. За Химлер и Айхман Мадагаскар означава „окончателното решение“ на еврейския въпрос. Дори и след избухването на войната със СССР, планът за Мадагаскар остава в процес на обсъждане в продължение на много месеци.
Заявлението на Вислицени продължава с твърдението, че до юни 1941 г. условията за живот на евреите в Германия, включително Австрия и протекторатът Бохемия-Моравия не са по-лоши от преди войната. В Полша евреите се връщат към обичайния си традиционен живот в гетата, където са построени военни заводи, за да се предостави на евреите подходяща работа.
Най-известният ключов „документ“ е заявлението на Дитер Вислицени, направено на 18 ноември 1946 г. в затвора в контролираната от комунистите Братислава. Вислицени, който е бил журналист преди да отиде на работа в полицията е асистент на Адолф Айхман в еврейския отдел на Главна дирекция на Държавна сигурност, след което е назначаван в Словакия. По време на задържането си Вислицени стига до нервно изтощение и до неговата екзекуция изпада в неконтролируеми пристъпи на плач в продължение на часове.
Заявлението на Вислицени започва достатъчно убедително. В него се уточнява, че райхсфюрерът от СС Хайнрих Химлер е пламенен защитник на еврейската емиграция. В периода от март 1938 г. до януари 1939 г. германците са убедили над 100 хиляди евреи да напуснат Австрия. Впоследствие тази цифра достига 222 000 от общо 280 000 австрийски евреи. Специалният Институт за еврейската емиграция в Прага дава забележителни резултати за периода след март 1939 г. и заключава окончателната емиграция на числото 260 000 евреи.
Точките, изложени по-горе не предизвикват съмнение, но те са последвани и от коментар – уж на Вислицени - че през 1939 г. войната с Полша добавя повече от 3 милиона евреи в германската сфера на влияние. Това е голяма статистическа грешка за всеки експерт по европейското еврейство. В частта от Полша, която е окупирана от Русия има повече от 1 млн. и 130 хиляди евреи и цифра над три милиона е малко вероятно да бъде истинска - дори за цялата предвоенна Полша. Смята се, че преди войната от Полша емигрирали 500 000 евреи. Преброяването в Полша от 1931 г. установява, че броят на полските евреи е 2732600 души (Reitlinger, „Die Endlösung“, Берлин, 1956 г., стр. 36). Освен това през 1939 г. най-малко 250 000 евреи са евакуирани от западна Полша в съветската окупационна зона. Ако извадим 1 880 000 от 2 732 600 и отчитайки естествения прираст на еврейското население, броя на полските евреи под германски контрол в края на 1939 г. едва е достигал 1,1 милиона души („Gutachten des Instituts für Zeitgeschichte“, Мюнхен, 1958 г., стр. 80).
Заявлението на Вислицени подчертава и факта, че емиграцията на евреи от териториите, заети от Германия продължава и след началото на войната. Типичен пример е емиграцията на евреите от Данциг през Румъния и Турция през септември 1940 г. Идеята на Химлер и Айхман за преселване на евреите в Мадагаскар са взели от поляците. През 1937 г. те изпращат до Мадагаскар експедицията на Михал Лепецки
(Michal Lepecki), който е придружаван от еврейски участници. Теодор Херцел (Theodor Herzl) - основателят на ционизма, също счита Мадагаскар за добра основа за евентуална бъдеща еврейска държава. За Химлер и Айхман Мадагаскар означава „окончателното решение“ на еврейския въпрос. Дори и след избухването на войната със СССР, планът за Мадагаскар остава в процес на обсъждане в продължение на много месеци.
Заявлението на Вислицени продължава с твърдението, че до юни 1941 г. условията за живот на евреите в Германия, включително Австрия и протекторатът Бохемия-Моравия не са по-лоши от преди войната. В Полша евреите се връщат към обичайния си традиционен живот в гетата, където са построени военни заводи, за да се предостави на евреите подходяща работа.