Социалистическите леви партии се явяват главните идеолози за снижаването на бариерите за мигрантите и бежанците от страните от Азия и Африка. Такава политика много прагматично е свързана с това, че самите леви настояват за широка помощ на „нуждаещите се“ от бюджета и тези нуждаещи се винаги се оказват мигранти. Канейки мигранти левите си създават електорална база гарантираща им гласове на изборите.
Мултикултурализмът изпълнява и стратегическа цел, указана в Комунистическия Манифест: разрушаване на понятията „нация“ и „родина“. Внасяйки мигранти и настройвайки етническите малцинства срещу собственната си държава, обществото от една монолитна структура се превръща в разнороден микс, чиито части вече нямат чувство за дълг или любов към държавата, в която живеят. Откровен удар по „културното ядро“ на нацията, който се маскира под благовидните предлози на „милосърдие“, „помощ на бежанците“, „толерантност към различните“ и т.н.
![]()
Толерантност и политкоректност. За първи път използването на понятието „толерантност“ като инструмент за борба предложил именно Херберт Маркузе в работата си „Репресивна толерантност“. Той пише: „В такъв смисъл толерантността, която освобождава е длъжна да означава нетърпимост към прави движения и толерантност към леви движения. Относно обема на толерантноста – тя трябва да включва както действия, така и дискусии и пропаганда, както думи – така и дела.“
Съветският дисидент Владимир Буковски, който сега живее във Великобритания счита че политкоректността е по-лоша от ленинизма. Той пише: „[Тук на запад] - Появиха се закони за “hate speech” (език на омразата), нещо приличащо на 70-та глава от Съветския наказателен кодекс по който мен ме съдиха. За „език на омразата“ обявиха всяко упоменаване на расови различия или сексуални склонности. Вие нямате право да признавате очевидни факти. Ако ги споменете публично – това е престъпление.“
Толерантността отваря вратата за яростна атака срещу „културното ядро на нацията“ и същевременно обезоръжава жертвата на нападението. Когато представителите на държаво-формиращата нация (в България етническите Българи, в Русия етническите Руснаци, в Америка белите американци и т.н.) се опитат да защитят културното си ядро от нападения – репресивната толерантност веднага скача със своите внимателно приготвени негативни епитети и започва да обвиняват опитващата се да се защити жертва в „расизъм“, „национализъм“, „дискриминация“, „невежество“ , „ксенофобия“, и накрая с не малка доза хуцпа в „нетолерантност“.
Толерантността е олицетворението на лицемерието!
Понеже по дефиниция настоява за „разбиране“ и „толериране“ на „различните“, НО САМО АКО тези са „необходимите различни“. Когато други малцинства в обществото посмеят да надигнат глас – например малцинството на откритите патриоти, малцинството на откритите противници на ЛГБТ, малцинството на откритите противници на масовата миграция под формата на „бежанци“, малцинството на откритите противници на циганската престъпност – тогава толерантността СПИРА да действа. Тъй като това не са „нужните“ малцинства. Толерантността не се отнася към тях. Толерантността е ятаганът на марксизма!
Мултикултурализмът изпълнява и стратегическа цел, указана в Комунистическия Манифест: разрушаване на понятията „нация“ и „родина“. Внасяйки мигранти и настройвайки етническите малцинства срещу собственната си държава, обществото от една монолитна структура се превръща в разнороден микс, чиито части вече нямат чувство за дълг или любов към държавата, в която живеят. Откровен удар по „културното ядро“ на нацията, който се маскира под благовидните предлози на „милосърдие“, „помощ на бежанците“, „толерантност към различните“ и т.н.
Съветският дисидент Владимир Буковски, който сега живее във Великобритания счита че политкоректността е по-лоша от ленинизма. Той пише: „[Тук на запад] - Появиха се закони за “hate speech” (език на омразата), нещо приличащо на 70-та глава от Съветския наказателен кодекс по който мен ме съдиха. За „език на омразата“ обявиха всяко упоменаване на расови различия или сексуални склонности. Вие нямате право да признавате очевидни факти. Ако ги споменете публично – това е престъпление.“
Толерантността отваря вратата за яростна атака срещу „културното ядро на нацията“ и същевременно обезоръжава жертвата на нападението. Когато представителите на държаво-формиращата нация (в България етническите Българи, в Русия етническите Руснаци, в Америка белите американци и т.н.) се опитат да защитят културното си ядро от нападения – репресивната толерантност веднага скача със своите внимателно приготвени негативни епитети и започва да обвиняват опитващата се да се защити жертва в „расизъм“, „национализъм“, „дискриминация“, „невежество“ , „ксенофобия“, и накрая с не малка доза хуцпа в „нетолерантност“.
Толерантността е олицетворението на лицемерието!
Понеже по дефиниция настоява за „разбиране“ и „толериране“ на „различните“, НО САМО АКО тези са „необходимите различни“. Когато други малцинства в обществото посмеят да надигнат глас – например малцинството на откритите патриоти, малцинството на откритите противници на ЛГБТ, малцинството на откритите противници на масовата миграция под формата на „бежанци“, малцинството на откритите противници на циганската престъпност – тогава толерантността СПИРА да действа. Тъй като това не са „нужните“ малцинства. Толерантността не се отнася към тях. Толерантността е ятаганът на марксизма!