трескави месеци на войната, последните срещат гладна смърт, бомбени атентати, болести в лагерите и по време на тяхната евакуация. Така изглежда, че около две трети от общия брой смъртни случаи от програмата за умишлено унищожаване са се случили в този лагер.
Унищожаването или прикриването на германските статистически данни за Аушвиц от привържениците на легендата за изтребление, както и руския отказ да се предостави каквато и да е точна информация за броя на евреите в Русия преди 1941 и след 1945 г. прави невъзможно да се посочи с точност колко евреи са били интернирани в Аушвиц. Въпреки това е известно, че броя на евреите, пристигнали в Аушвиц по време на войната съставлява само малка част от броя на унищожените според легендата. Еврейския статистик Райтлингер - който борави с цифрите много по-внимателно, отколкото повечето от евреите пишещи по темата, в книгата си „ SS Алибито на нацията“ (The SS: the Alibi of a Nation, pp. 268 и сл..) посочва, че от февруари 1940 до януари 1945 г. в Аушвиц е имало само 363 000 затворници и далеч не всички от тях са били евреи. Освен това по време на войната много затворници от Аушвиц са освободени или прехвърлени на друго място, като през януари 1945 г. най-малко 80 000 са евакуирани на запад. Дивия, непостоянен и безотговорен характер на изявленията относно броя на евреите - убити в Аушвиц може да се види от факта, че предлаганите цифри от привържениците на легендата изтребление варират от около 200 000 до над 6 000 000.
Бенедикт Кауцки в книгата „Дяволът и прокълнатите“ (Benedikt Kautsky, Teufel und Verdammte (Devil and Damned, Zürich, 1946, p. 275)) твърди, че „в Аушвиц са били обгазени най-малко 3 500 000 души.“ Това е едно забележително изказване от човек, който според собственото му признание никога не е виждал някакви газови камери (пак там, стр. 272-273).
Кауцки пояснява, че като еврейски политически затворник през октомври 1942 г. е прехвърлен от Бухенвалд в Аушвиц, на работа във фабриката Буна. Жертвите - както се твърди, са убивани с газ на около два километра от там - в Аушвиц-Биркенау. За това Кауцки чувал слухове.
Кауцки все пак е свидетел на няколко екзекуции в Аушвиц. Той цитира случай, когато двама полски затворници са били екзекутирани за убийството на двама еврейски затворници. Тази книга той посвещава на майка си, която е починала на 8 декември 1944 на възраст 80 години. Както всеки други евреи - без значение на колко години са, стига да са починали през периода и на територия - окупираната от германците, тя се счита за жертва на нацистите. Когато през януари 1945 г. германците изоставят Аушвиц, Кауцки се завръща в Бухенвалд. Той описва как последните няколко месеца на срив на Германия, са довели до най-тежките условия на глад и болести, които някога е виждал Бухенвалд - лагер, който много рядко се посочва като лагер на смъртта. Кауцки подчертава, че използването на затворници в индустрията по време на война е една от главните характеристики на германската политика на концентрационни лагери до самия край. Той така и не успява да съгласува този факт с предполагаемия опит да се унищожат всички евреи.
В книгата си „Лъжите на Одисей“ (Paul Rassinier, Le Mensonge d’Ulysso, Paris, 1955, pp. 209 и сл. ) Пол Расиние доказва убедително, че в Бухенвалд не е имало газови камери. Расиние е френски професор, прекарал по-голямата част от войната затворен в Бухенвалд. Той е написал кратка работа за екстравагантните твърдения за газови камери в Бухенвалд, съдържащи се в книгата на Дейвид Русе „Другото кралство“ (David Rousset, The Other Kingdom (N.Y., 1947; French ed.,L’Univers Concentrationnaire, Paris, 1946). Също така прави проучване на книгата на Денис Дюфурние „Равенсбрюк: Женския Лагер на смъртта“ (Denise Dufournier, Ravensbrueck: the Women’s Camp of Death (London, 1948) и установява, че авторът не разполага с никакви доказателства за съществуването на газови камери освен неясните слухове, описани от Маргарете Бубер. Расиние провежда подобни проучвания на книги като „Това беше Освиенцим (Аушвиц): Историята на лагера на смъртта“ на Филип Фридман (Filip Friedman, This Was Oswiecim (Auschwitz): the Story of a Murder Camp(N.Y., 1946) и „Теория и практика на ада на „(Eugen Kogon, The Theory and Practice of Hell (N.Y., 1950) на Юджийн Когон. Расиние споменава твърдението на Когон, че починалата бивша затворничка Янда Вайс му е казала, че е била свидетел на газови камери в действие в Аушвиц. Расиние посочва, че слухове за съществуването на газови камери е имало и в Дахау, но за щастие те са само слухове. В действителност слуховете могат да бъдат проследени още от началото си с излизането на сензационната книга на немският комунист Ханс Баймлер „Четири седмици в дяволските ръце на Хитлер: нацистките убийства в лагера Дахау“ ( Hans Beimler,Four Weeks in the Hands of Hitler’s Hell-Hounds: the Nazi Murder Camp of Dachau (N.Y., 1933).
Расиние озаглавява книгата си „Лъжите на Одисей“, припомняйки добре известния факт, че по пътя към дома пътешествениците започват да разказват невероятни измислици. Расиние запитва пастор Жан-Пол Ренар, който също е бил в Бухенвалд и може да свидетелства за съществуването на работещи газови камери. Ренар отговаря, че за тяхното съществуване е чул от другите, а след това той решава да се представи за очевидец на неща, които никога не е виждал.
В продължение на години Расиние пътува из Европа като Диоген в търсене на честен човек – по-конкретно на някой, който е бил действително очевидец как по време на Втората световна война германците умишлено унищожават в газовата камера поне един човек (евреин или неевреин). Въпреки всичко той не намира такъв човек. Открива, че нито един от авторите на множеството книги, обвиняващи германците в унищожаването на милиони евреи по време на войната, никога не е виждал газова камера изградена за тази цел - да не говорим за газова камера в действие. Така, че нито един от тези автори не е бил в състояние да осигури жив, автентичен очевидец, който да е виждял тези камери.
През пролетта на 1960 г., по време на обширна обиколка с лекции в големите градове на Западна Германия, професор Расиние силно подчертава пред германската си публика, че е крайно време за нов дух на разследване и възраждане на истината. Той внушава на германците, че сега е времето да се започне такава работа по отношение на легендата за изтребление, която продължава да бъде голямо петно върху Германия в очите на света – петно съвършено безпочвено и ненужно.
Ернст Калтенбрунер без съмнение е имал предвид проблема за истината, когато се е оплакал от успехите на нюрнбергската прокуратура, която заставя германските свидетели да правят нелепи твърдения, потвърждаващи мита за шестте милиона. Много ключови свидетели са екзекутирани, но не всички. В книгата си „Химлер - злият гений на Третия райх“ (Willi Frischauer, Himmler: the Evil Genius of the Third Reich (London, 1953, pp. 148и сл..) Вили Фришауер отдава голямо значение на уличаващите показания пред Нюрнбергския процес на СС генерал Ерих фон ден Бах-Зелевски против Химлер. Химлер уж е казал на Бах-Зелевски в помпозен стил за грандиозните усилия за унищожаването на хора в Източна Европа. Но в съдебната зала на Нюрнберг Гьоринг публично упреква Бах-Зелевски за това показание.
През април 1959 г. пред германски съд Беах-Зелевси публично се отрича от показанията си в Нюрнберг и със завидна смелост признава, че по-ранните му показания всъщност са неосновани и са направени от съображения за целесъобразност и оцеляване. Това е единия от двата вида фалшиви немски показания в Нюрнбер г. Другия вид – това са показанията на немци, които са противници на националсоциалистическия режим и използват фактите доста произволно. В книгата си „Херман Гьоринг“ Чарлз Бюли (Charles Bewley, Herman Göring (Göttingen, 1956, pp. 296и сл.) е свършил чудесна работа, привеждайки пример от подобен род в случая с Ханс Бернард Гисевиус - служител на SS и в същото време член на германската съпротива. В тази категория попадат и показанията на Курт Герщайн.